Ольга и Андрий Будугаи

Езотеричният аспект на поезията

На съвременния етап от развитието на отечествената наука в условията на независима Украйна научните работници получиха възможността да се обърнат към теми, които в условията на тоталитаризъм бяха затворени за нас, но извън пределите на Съветския съюз интензивно се изследваха. Сред тях значимо място заема езотериката, която представлява ключ към разкриване процесите на живот и еволюция на Вселената. Тя способства за разширяване границите на дейността на всяка от съвременните науки, за извеждането им от задънената улица на тясната специализация, за диалога между религиозно-духовния опит на човечеството и различните отрасли на хуманитарното и техническото знание, тоест способства за цялостното (а следователно и изцеляващо съзнанието) възприемане на света.

Терминът езотерика произлиза от гръцката дума езотерикос /вътрешен, скрит; потаен, укрит/ [7, с. 519] и означава онези знания, които в миналото са притежавали само посветените. Според езотеричната доктрина човечеството е получило тези знания от Йерарсите, които ръководят духовната еволюция на нашата планета. В известна степен за синоним на термина езотерикаможем да смятаме думата окултизъм, която произлиза от латинската дума occultus /таен, скрит/ [7, с. 325]. Според нас разликата между тях се състои в това, че езотериката се занимава повече с теоретичната област на познанието за фините светове, докато окултизмът – с непосредствената практика за овладяването на тези светове.

Постепенно езотеричните знания и постулати от състоянието на известни единствено на посветените преминавали към статута на екзотерични[1], достъпни за широк кръг от хора. Този процес протичаше много по-интензивно в последно време, протича и сега, защото човечеството еволюира постоянно, не стои на едно място, и съзнанието на хората се разширява, като количеството информация, което то притежава, нараства постепенно, стъпка по-стъпка.

Езотеричните знания са заели значително място и в изкуството. В частност, в литературата се е сформирало цяло едно направление, което условно можем да наречем „езотеричен или окултен романтизъм”.

Известният съвременен езотерик Сергей Ключников пише: „На Запад към представителите на окултното романтично направление можем да отнесем Булвър-Литън, Густав Майринк с неговите романи Голем и Валпургиева нощ, Ричард Бах със знаменитата му Чайката Джонатан Ливингстън и Илюзии, а също така в известна степен Съмърсет Моъм (романа Маг) и Херман Хесе (Степният вълк и Игра на стъклени перли). В същата редица е и Карлос Кастанеда, авторът на загадъчните текстове за Дон Хуан и учението на индианците яки. В Русия този жанр е представен от писатели като Всеволод Соловьов (известната му серия исторически романи), Вера Крижановска-Рочестър (романи за магове), Валерий Брюсов (романа Огненият ангел), Конкордия Антарова (романа Два живота)” [12, с. 4].

В известно отношение към същото направление спадат и някои произведения на украинския писател от планетарен мащаб Олес Бердник (повестта Чаша с Амрита, романът Вогнесмих и др.), Урсула Льогуин (тетралогията Землемория), ненадминатия Джон Толкин (трилогията Властелинът на пръстените, Силмарилион, приказката Ковачът от Биг Утън и др.) и някои други представители на стила фентъзи.

Целта на тази статия е да се опитаме да разкрием някои аспекти на езотеричното значение на поезията, на нейното първоначално предназначение. Алла Андреева, съпругата на изтъкнатия руски поет-духовидец на ХХ век Даниил Андреев[2], пише за него: „поет в древното значение на тази дума” – това е „мисъл, слово, чувство, музика”, слети „в едно-единствено явление. Именно такова явление древните са наричали поет” [1, с. 20].

Поетите са били посветени в прекия смисъл на думата. Неслучайно самата дума поет в старогръцкия език е имала значението „творец, създател” и е свързана с глагола пойео /правя, творя, осъществявам, въздигам, съставям, съзиждам/. Както пише Едуар Шюре, „древната поезия не е нищо друго, освен алегоричен език. [...] Тайните на природата и най-възвишените нравствени идеи са се криели под нейната сянка. Древната поезия е била наричана език на боговете не само метафорично; тайният и магичен смисъл, който е съставлявал нейната сила и очарование, се е съдържал в самото й име” [18, с. 179].

По-нататък Едуар Шюре забеляза: „Poiesis произлиза от от финикийското phohe (уста, глас, език) и от ish (Висше Същество, в преносен смисъл: Бог). Етруското Aes или Aesar, галското Aes, скандинавското Ase, коптското Os (Господ), египетското Osiris произлизат все от същия корен” [18, с. 179].

Мисленето на предците се е различавало от нашето по мистичността на светоусещането, а древните езици са били много по-магични от съвременните, преминали през „месомелачката” на материализма и откровения атеизъм. Между мисълта, идеята и нейната реализация[3], въплъщение, осъществяване[4]не е имало такива, както в наше време, енергийни прегради, обусловени от духовното ни невежество и от наличието на фини същности с демонична природа, на които хората сами предаватвластта върху своята душа и дух.

И затова, за да разберем по-добре езотеричното значение на поезията, в известна степен ще разкрием сакралния смисъл на езика, на словото в неговото широко разбиране – словото като многоаспектно космично явление, призвано да способства за превръщането на човека в сътворец на Духовните Йерарси, за завръщането му в светлите духовни измерения, в Дома на Отца.

„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” [Иоан 1:1-4]. Между Словото и Бог неслучайно тук е поставен знак на равенство. При превода на Библията от старогръцки език на църковнославянски (по-точно на старобългарски) лексемата слово е заменила гръцката лексема логос, която е имала значението „слово; понятие, учение; език; отношение; мисъл, ум”.

Хераклит е определял с думата логос също и общата закономерност, а идеалистичната философия – „духовното праначало; мировия ум; абсолютната идея; откровението; образа Божи; основната същност на целия свят; външния израз на вечно скритата причина”. В езотериката логосът – това е още и проявеното божество на нацията или народа [7, с. 255], а така също Демиургът, който сътворява от себе си.

Твърдението, че словото е в основата на създадения свят, можем да срещнем в много езотерични книги. Изтъкнатата руска теософка Нина Павловна Рудникова подчертава: „Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото и че всички негови части са въплъщение на отделните думи. […] Съвременните […] човешки езици са се вулгаризирали, т.е. материализирали, просто отпечатвайки понятията за обективния свят. Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи неговите езици, –са формули, чието духовно произнасяне предизвиква към действие психичната енергия, спомагаща за тяхното въплъщаване във факти.” [14, с. 193-194][5]

Звукът, словото, формата и името са тясно свързани. „По своята онтологична природа всяко име е предметно. […] Да знаем истинското име на даден предмет означава да познаваме неговата същност, да го сътворяваме в прекия и пълен смисъл на тази дума. […] Знанието на името е не филологически подход и не механично произнасяне на звуци, а сливане с ритъма на индивидуалното естество, срастване с Логоса, ограничил неговата самобитнаст в идеалната природа. Името е форма на духа.” [17, с. 679]

Познаването на същността на предметите е давало възможност за общуване с техните души, същности[6], за влизане в контакт с частите от духа, които се намират в тези форми-вещи. Именно такова знание е било присъщо на древните посветени, към които са принадлежали и поетите. В познаването на космичните закони (= принципи) се е съдържала тайната на владеенето на онзираздел от магията, който е давал възможност да се въздейства върху света и да се променя той чрез вибрациите на звуците и думите.

Иначе казано, по своята същност поетите били жреци-маги, които владеели трите нива за схващане съдържанието на думата. По този повод Едуар Шюре пише: „Египетските жреци, според гръцките автори, са притежавали три начина да обяснят своята мисъл. Първият бил ясен и прост, вторият – символен и образен, а третият – свещен и йероглифен. Една и съща дума приемала според тяхното желание или своя обикновен смисъл, или символичния, или трансцендентния” [18, с. 146]. Тоест поетите са могли да творят на няколко нива и в няколко измерения.

В националните езици са се запазили отломки от информация, които свидетелстват за съществуването на магична връзка между думата и предмета – резултат от уплътняването, въплъщаването, овеществяването на заложените в думата енергии, психични спирали. Ще дадем няколко такива примера, които по-подробно са описани на с. 44-45:

1) рус. и бълг. слово и условие;

2) укр. мова /език/ и умови /условия;

3) гр. logos и еднокоренните санскр. loka и лат. lex > лат. lexica;

4) рус. речь и укр. річ, свързани с лат. res и realis;

В езиците в определена степен намира отражение окултният принцип, че мисълта представлява главната движеща сила. Така например, лат. moveo, movеre /движа, задвижвам/ може да се съпостави с укр. мова /език, реч/. Съкоренни с тях са френските лексеми mot /дума/, motion /предложение (на събрание); резолюция/, moteur /движеща сила, източник на енергия; двигател, мотор; подбуждаща причина/, motif /мотив, подбуда, повод; муз. тема, мотив; в произведения на изкуството – тема, сюжет/.

Думата може да бъде сравнена с гена в биологията. По своята природа генът е своеобразна кристализация на вибрациите на душата, програма за разгръщането на нейната потенция във веществения, физически свят. Генът е като отвора в пясъчния часовник. Той е посредник между финия и физическия свят, проекция на духовния свят върху материалния.

Думите, езикът на народа – това е неговият генетичен код, върху който се изграждат манталитетът, културата, съдбата, историята на този народ. На различните йерархични нива (народ, свръхнарод, подраса, раса, човечество) функцията на гена се изпълнява и от митовете в тяхното метаисторично разбиране. Първоначалното значение на думата мит (< старогр. mythos) е „слово, преразказ, предание”.

Онова, което сега, благодарение на последователното влияние на тъмните сили, се възприема от повечето хора като нещо илюзорно[7],„митично”, нереално, в действителност представлява ключ, код за разгадаването на много тайни на битието, мост към Духовните Светове. Та нали митовете, както и езиците, са били дадени на човечеството от Йерарсите на Силите на Светлината, които ръководят еволюцията на планетата Земя. Митовете са били предавани в устна форма чрез посветените, непосредствено от устата на йерофанта-учител (адепт, майстор) в ушите[8]на ученика неофит.

По-пригодни за възприемане и запомняне били митовете в стихотворна форма, която им придавали поетите-посветени. Такава форма значително улеснявала процеса на запаметяване на информацията и благодарение на структурирането на стиховете чрез ритъм и рими били свеждани до минимум (в сравнение с прозата) възможните изкривявания на съдържанието на мита от страна на неофитите, които все още недостатъчно дълбоко са проумявали същността на предадените им в стихове езотерични знания. Ярък представител на Йенския литературен кръжок, немският романтик Новалис[9]е написал: „Поетът и жрецът били първоначалноедно, и само последващите времена ги разделили. Истинският поет обаче оставал винаги жрец, също както и истинския жрец – поет” [3, с. 32].

С митовете е тясно свързан и такъв един литературен род като епоса (< гр. epos /слово, сказание/), жанрови разновидности на който са сагите (др.сканд. saga /разказ/), билините, вълшебните приказки, легендите. В превод от латински легенда е „онова, което трябва да се прочете” < лат. lego, legеre /чета, произнасям; събирам, избирам; оглеждам, разглеждам/. С тях са еднокоренни гр. lego /събирам; смятам, изброявам; изразявам, говоря/, лат. lex, legis /закон/, гр. lexis /слово, език/.

Със споменатите лексеми са етимологично свързани също така думи като: колекция, колектив, елегантен, лоялен, легален, рус. льгота /привилегия/, лексема, лексика[10], логос, логика, диалектика, лекция, рус. нельзя /не бива/, полза, англ. light /светлина; лек/, англ. legible /отчетлив/, фр. leçon /урок/, фр. lecture /четене/.

Към същата група можем да отнесем и лексемата врач[11],враг, рус. ворожить /врачувам, бая, гледам, гадая/. Връзката между понятията слово и врач е своего рода свидетел на епохата, когато словото е имало сакрален характер и с думи са могли (= умеели) да лекуват или да убиват, в зависимост от мотивите за тяхното използване.

Творчеството на истинския поет способства за изцеляването на съзнанието и тялото чрез това, че от една страна, майсторът на словото използва лексиката в светлия, а не в демонизирания аспект на нейния спектър от значения, а от друга страна, превръща думите в многопланови цялостни образи, съживява ги и ги разполага в последователност, която им придава висок духовен смисъл. Тоест поетът създава от думите-образи съответна на тази задача композиция, за което ще говорим и по-долу.

Всяка дума от почти чисто механичното съединение на звуци в устата на обикновения наш съвременник може да се превърне в средство за творчество в устата на посветения, при условие че той осъзнава космичната същност на словото, която съответства на истинското предназначение на езика. При човек с високо развито[12]ниво на съзнанието думите получават окултна сила, стават проводници на вдъхновения от Йерарсите на Небето. При това силата на инспирацията (= инволтацията, вдъхновението) е право пропорционална на нивото на развитие на посветения. Във всяка негова дума се съдържа, по думите на украинския писател-мистик и вестител Николай Гогол, „бездната на пространството”.

Следва да отбележим, че пространствата на думите са в по-голямата си част иноматериални, а техните граници се определят от далечината на проникване на мисълта както на посветения изобщо, така и на поета в частност. Да си спомним например описанието от Михаил Булгаков в романа Майстора и Маргарита на събитието, когато Воланд, притежавайки огромен обем на съзнание и придобити в продължение на стотици хиляди години знания (= магична сила), организира бал с голям брой участници в един московски апартамент. В действителност, както можем да се досетим, балът е осъществен не в апартамента, а в отвореното от съзнанието на Воланд едно от измеренията на Ада, а може би и в измерението на неговото съзнание (макар по принцип едното да не изключва другото).

Думата в поезията – това е на първо място образът (< рус. раз-разить), който съдържа в себе си понятието, сгъстената мисъл-форма, или, ако си послужим с езика на Агни Йога, проводникът на „чувствознанието” (= интуицията), обитателят не само на нашия физически, но и на други, по-фини слоеве-измерения, като същевременно е и съединяващото ни с тези светове звено. От гореспоменатата лексема образ води началото си производната дума образование, която има предвид както създаването на новото (на бълг. образуване), така и ученето, формирането на твореца, неговото изграждане. А творческият процес е невъзможен без въображението.

Ученикът започва да се учи чрез подражание (< рус. раз-разить), което не е нищо друго, освен навлизане в начина на действие на онзи, от когото той се учи: ср. укр. наслідування /подражание/, а слід е „следа”. Не притежавайки все още собствени знания и навици, ученикът възприема техните зародиши посредством почти механично преписване, копиране (може да се каже „чрез маймунско подражание”), като навлиза в енергийните потоци и измерения, в енергийното пространство на твореца-учител.

Подобно въздействие върху неофита (начинаещия) може да има и разказът[13], и стихотворението, въвеждащо в неговото съзнание нови знания, прозрения[14]. Неофитът започва, както се казва, да съобразява, да работи с образите, придобива творчески качества, които не са възможни без мислене, без работа с думите и понятията.

В светлината на казаното си спомняме за думите на Иисуса Христа: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери”. Тези думи могат да бъдат обяснени в две посоки. От една страна с това, че работейки с думи, понятия и образи с определен характер, човек влиза във взаимодействие с егрегора, с който те са свързани, а това означава, че започва постепенно да се свързва с него чрез множеството канали, сродява се с него, става едно цяло с него.

От друга страна, човек, като съобразява, се занимава в буквалния смисъл на думата със самообразование, тоест чрез думите-образи започва от, така да се каже, себе си стария, да създава, да извайва, да „образова/образува” себе си новия.

Първата посока можем условно да наречем външна, а втората – вътрешна. Това напомня работата по трансформирането на човека в източните бойни изкуства, където човек може да започне да практикува чрез външния или вътрешния стил. Но рано или късно вътрешното и външното се изпълват едно друго и се сливат в единно цяло.

В религията тези две направления също присъстват. Към духовната работа „по външната страна” можем да отнесем молитвата, обръщането на човека към Бога навън, разговора с Него. А за вътрешен път можем да смятаме медитацията, концентрацията вътре в себе си, опита на човека да съедини съзнанието си с Божията искра, намираща се в самия него.

Връщайки се към работата с образите, ще отбележим, че понякога тази работа може да протича неосъзнато и неправилно, като довежда до състояние, което в украинския език се обозначава с лексемата обрàза /обида/. Обида не е нищо друго, освен човек да прави на самия себе си своеобразна магия: има се предвид, че човекът, който се е обидил, сам се е открил пред тъмните сили за разрушение чрез някакъв „неподходящ” образ, позволил им е да го ударят.

Естествено, вечните агресори няма да пропуснат такъв момент, та нали те се хранят от страданията на другите души, паразитират върху онези, които са успели да завземат, които са се откъснали от Йерархията на Светлината или, казано другояче, са се отдалечили от Бога.

За определена връзка на образа с действието говори и сходството на фр. image /образ, въображение; изображение, рисунка; икона/ с фр. mage /маг, влъхва/.

Важно е също, че стихотворението притежава по-голяма от прозата магична сила, доколкото в него има, освен всички свойствени на езика окултни качества, и едно допълнително, присъщо на стихосложението, измерение. То се образува за сметка на подредените по определен начин думи, на тяхната своеобразна координираност (< лат. ordo /ред/) и подреденост с рими и значително по-ясно изразен, отколкото в прозата, ритъм. Към реда сочи и самото име стихотворение, което произлиза от гр. stichos /ред, порядък/.

Стихотворението може условно да бъде сравнено с колона войници, където ролята на воините се изпълнява от думите. Нека си спомним, че за хора, които се движат в колона, е опасно да преминават по мост в маршова стъпка, тъй като сумарната енергия при едновременно преместване на нозете предизвиква явлението резонанс. А резонансът многократно увеличава силата на удара в сравнение със случая, когато същото количество хора вървят не в синхрон.

Ще отбележим, че за задаване на ритъм са създавани така наречените работни песни, които са съпровождали определени трудови процеси с повтарящ се ритъм. Аналогична роля изпълняват своеобразните възгласи, използвани в единоборствата на някои народи: те съпровождат изпълняването на отделни бойни елементи или ката (комплекс от упражнения). Ритъмът притежава голяма, магична сила, защото на всичко в Космоса е присъщ свой, индивидуален ритъм[15]. Неизброимото множество ритми образува почти безкрайна йерархия, която може да бъде представена във вид на възходяща редица от октави. На ритъма е подвластно всичко съществуващо, а по-точно – всичко живо във Вселената. Ритъмът е основа на живота, дихание на Космоса.

Ще повторим, че само щателно подбраните и разположени по определен начин, подредените и съгласувани в единен ритъм думи в стихотворенията образуват по-силен енергиен поток, отколкото в прозата. Именно повишената енергетика на стихотворението се използва като защита на съзнанието от нападения: плътно „поставените” думи на фино ниво образуват енергиен поток, който като с щит (> защита) брани съзнанието от агресия.

Информацията, зад която е скрита агресията, значително по-трудно ще премине през този стих-щит, а понякога е дори невъзможно да гопробие.

Но стихотворната форма може да се използва и от агресорите за нападение, както това днес често се прави в рекламата, която не толкова ни информира за стоката, колкото ни я натрапва. Самата дума реклама води началото си от лат. reclamare, където re- е „отново” и clаmo, -аre – „крещя; обявявам (извиквам)”.

Крясъкът в природата се възприема от много животни като еквивалент на силата, оръдие на нападение или, напротив, защита от него. При някои видове в двубоите между мъжките самци предимството се определя от силата на гласа – победата е на най-гласовития (= най-силния). Подобен маниер на изясняване на отношенията помежду си често възприемат и представителите на човешкия род, като се опитват да победят в спор, „да докажат своята правота” с повишаване на тон или с вик, надвикване.

Силата и очарованието на поезията неколкократно нарастват при нейното съчетаване с „изкуството на музите” – музиката. Мелодията (мотивът) добавя още едно измерение и разширява сферата на влияние на стихотворението, издига „словото” на ново енерго-информационно ниво[16].Красивата песен представлява достатъчно устойчиво и жизнеспособно образувание, което може да живее в съзнанията на хората относително дълго – десетки години, а понякога и няколко поколения. Всеки отделен народ може да бъде сравнен с организъм, който се различава от другите народи-организми по определени свои индивидуални особености, отразени в песните, танците, облеклото, архитектурата, традициите и т.н. Със стихотворната форма са свързани игровият фолклор, хороводните песни, украинските коломийки и др.

За тясната връзка на песента и поезията говори и фактът, че у много народи майсторството на поета и певеца[17]често е обединявано в едно лице: ацтекските куикани (в превод „поет, певец”), гръцките аеди (гр. aoidos /певец/), келтските бардове (келт. bard /певец/), скандинавските скалди (др.сканд. skald /поет, певец/), украинските кобзари и лирники, провансалските трубадури, немските минезингери, руските гуслари.

Често тайните на изкуството на поета-певец са се предавали чрез специална система на посвещение, а самите певци са организирали духовни ордени със свои йерархии, закони и традиции. Например кобзарите са имали своя така наречен лебийски език (от лебий /старец, странник/). Той е бил известен само на онези, които са били приемани за членове на ордена-цех, които след вземането на изпит, наречен „визволки”, ставали посветени на този орден. Лебийският език позволявал да бъде разкрит самозванецът и така помагал да се запази чистотата на ордена, което било изключително важно.

Гореспоменатият Новалис отбелязва, че „поезията в строгия смисъл на думата е сякаш почти промеждутъчно изкуство между живописта и музиката.” [3, с. 34] Да си спомним при това езотеричното значение на звука като създател на формата, а също, че образите, с които оперират както поетът, така и художникът (скулпторът, архитектът), представляват сгъстени мисъл-форми.

„Поезията проявява своята художествена автономия, като сътворява „втора реалност”, свързана с разположения наблизо свят чрез множество асоциативни канали.” [9, с. 556] Думата асоциация произлиза от фр. associer /обединявам/ и показва, че асоциативните връзки съединяват в едно цяло образите-пространства, които по-рано в съзнанието на непосветените са могли да не се пресичат, съществували са разделени. Това издига съзнанието на качествено ново, по-високо ниво на разбиране на мирозданието, прави душата по-цялостна[18].

Тук е време да си припомним принципа на холизма: цялото не е механичен сбор от съставящите го части. Тоест цялото може да бъде или по-голямо, или по-малко от сбора на частите. Цялото ще стане по-малко само когато има дисхармония в композицията: тогава частите активно противодействат една на друга, взаимно се потискат и не позволяват една на друга да се разкрият.

А противоположният полюс – полюсът на хармонията[19]– действа, когато съставните части си сътрудничат, взаимно се допълват една друга, буквално взаимно се „изпълват”, правят се взаимно по-цялостни, по-пълни. Така те образуват структура от по-висш порядък, способна да изпълнява задачите на следващото йерархично ниво. Както пише ученият от царска Русия Фадей Зелински, „няколко души заедно могат при еднакъв разход на време и труд да свършат повече физическа работа заедно, отколкото ако всеки би работил поотделно.” [11, с. 339]

Осъществява се взаимно усилване и частите се превръщат в органи на организъм с по-високо ниво на организация. Задачата на поета-посветен е да построи такъв организъм на духовни принципи, без да допуска при това в композицията, съединяваща частите, никакви подмени, или поне да ги сведе до минимум.

При изграждането на композицията, за да се предпази от някакви подмени, поетът може да си послужи с „метода на аналогиите”, който е основен в езотериката, –метода на обединяване по пътя на проследяване на паралели, търсене и сравняване на идентични форми и процеси: „И това, което е горе, е също подобно (аналогично, а не равно) на това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо.” [13, с. 20] Гръцката лексема analogia има значението „съразмерност, пропорция[20], съответствие, съобразност; подобие, сходство”. Методът на аналогиите (съответствията) в древността е бил измежду най-щателно скриваните от профаните (непосветените) тайни и представлява подсказка, ключ към загадките на Вселената и човека като нейна съставна част – микрокосмос в макрокосмоса.

Призванието на индивидуалното съзнание, вървящо по духовния път, е да изобразява в себе си, като микрокосмос, хармонията на Духовния Свят на Вселената, като разполага частиците на своето съзнание аналогично на структурната композиция на съответстващите на тях части на Космоса. Задачата на поета (както и на всеки друг творец) е колкото е възможно по-пълно, по-обемно и по-точно да предаде в своите произведения принципите на небесния ред (= законите на Небесния Дом), да вмести максимално количество взаимовръзки от Света на Отца.

Изобразяването в стихотворението на правилните (високо духовни) взаимовръзки довежда до изцеляване (съединяване в едно цяло, което е единно) на съзнанията на онези, които не притежават ниво на знания, подобно на това на поета. По такъв начин поетът с помощта на думите (а всеки друг творец – със средствата на избраното от него изкуство) в буквалния смисъл лекува, изцелява. Истинският поет е и врач (лекар, лечител)[21].

Композицията на всяко едно произведение (в това число и поетично) трябва да бъде правилна, т.е. цялостна, хармонична, да притежава определено[22]количество съставни части и нужната, подобаващата, взаимовръзка между тях, точното тяхно взаимно разположение. Като пример ще разгледаме филма на полския режисьор Ежи Хофман Знахар, в който един от героите, в резултат от нещастен случай, остава инвалид: счупените кости на краката били неправилно наместени от недобър лекар и зараснали така, че юношата вече не може да ходи и започва да мисли за самоубийство. Главният герой на филма Антоний[23]чупи местата, където костите са съединени неправилно, и ги намества както следва[24]. Юношата става практически здрав и жизнерадостен.

Ще отбележим, че понятията цел, здрав, пълен често могат да бъдат съпоставени с понятието щастлив. Щастието (тоест съ-частие) представлява хармонично съчетание на необходимия брой съставящи. А сродството на лексемите цял – целувка – изцеление сочи, че изцелението-щастие не може да бъде постигнато, ако в образуването на композицията (цялото) не достига една от съставните части. Отрицателен резултат ще има и в случая, когато всички съставни части са налице, но тяхната взаимовръзка не съвпада със замисъла, предопределен от Небесните Сили. Съответно всяка част има своето време и място, където да се прояви, свой срок и функции, в зависимост от качествата, които е вложил в нея нейният демиург и които са присъщи именно на тази съставна част. Такова съответствие на мястото, свойствата и функциите на всяка част можем да наречем с езика на изтъкнатия философ Григорий Сковорода нейна „сродност”.

Следва да се отбележи, че построяването на аналогии, взаимовръзки, различни ментални преходи е характерно не само за поезията, но и за високия хумор. Неслучайно шутовете, както и придворните поети, са заемали особено, привилегировано положение при кралските дворове. И едните, и другите в интерес на развитието на държавата е трябвало да се намират със своето съзнание не само в социума, но и над него, да бъдат в някаква степен небожители.

Истинският хумор също притежава целебна природа и неслучайно казват, че няколко минути искрен смях дават на организма същата жизнена сила, която може да даде един килограм пресни плодове или зеленчуци. Тайната на хумора е в разкриването на незабелязани или забравени от другите хора взаимовръзки, в търсенето на неочаквани съпоставки и сравнения. Тези съпоставки довеждат до изцеляването и освобождаването на душите. Именно това свойство на хумора води до попадането му под забрана в тоталитарните режими.

Духовният хумор, както и духовната поезия, е насочен срещу подмените и изкривяванията. Той се стреми към освобождаването на душите, попаднали в поставените от тъмнината ментално-енергийни капани поради своето невежество, поради използването на неправилни мерки, пропорции, неизползване или недостатъчно използване на закона на аналогиите (= съответствията) и съразмерността. Демонизираният хумор, както и демонизираната поезия, е насочен против целостността и се опира на използването на различен вид извъртания, уловки и подмени, на нарушаването на космичните закони, мерки и съразмерности. Неслучайно три от седемте философски откровения на антична Елада, написани на Делфийския храм, се отнасяли до мерките, а Григорий Сковорода учи: „Във всичко най-добре се придържай към мярката.” [15, с. 171]

Следователно едно от главните качества на поета е да бъде отчасти, подобно на същия този Григорий Сковорода, над светската суета, да усеща пулса на животворната тъкан на мирозданието, да вижда взаимовръзката между нейните компоненти-органи и да намира аналогии, следователно, да притежава синтезно светоусещане. Според признанието на Новалис „няма нищо по-поетично от всички преходи и разнородни смесвания.” [3, с. 33]

Творчеството на истинския поет хармонизира вече получените от читателя отделни късчета знание, образува нови асоциации, разширява съзнанието. С това той подпомага делото на еволюцията (букв. „разгръщане”), разтварянето на цветовете на душите, тяхното разгръщане, развитие (< вия се). Поетът, подобно на скулптора, извайва своята рожба. Семантиката на този процес добре се предава и от руската дума ваять, еднокоренна на лексемата вить (= спирала)[25].

Спиралите са положени в основата на цялото мироздание. Този факт е отразен в думи от много езици. Ще дадем няколко примера. Лат. spiritus /дихание, дух, живот; полъх на вятър/ прилича на думата спирала. Укр. світло /светлина/, по всяка вероятност, можем да съпоставим с лексемата виться. Рус. время /време – от др.рус. веремя, има същата основа, както и вертеть /въртя/. С тях е свързано етимологично и остарялото вития /оратор/ < ст.сл. веть /съвет, слово/ и т.н. Идеята за спирала предава и латинската дума за стихотворение versus /стихотворение; ред, линия/, произлизащо от лат. verso, versare /въртя, усуквам/ и свързано с фр. ver /червей/. Възможно е родството с тях на лат. veritas /истина/ и лат. verbum /дума; глагол/.

Към спиралата сочи и литературоведският термин троп (< греч. tropos /обрат, завой, направление[26]/, по своята семантика подобен на лат. verto, versum /завивам/. Различните видове тропи помагат вещите и явленията от живота да бъдат виждани от различни страни и да бъдат намирани нови взаимовръзки. За това свидетелстват дори имената на някои тропи: синекдоха < гр. synekdoche /съотношение/, метафора < гр. metaphora /пренасяне/, метонимия < гр. metonimia /преименуване/, всъщност, своеобразно разширяване на границите на името, алегория < гр. allegoria /иносказание/, хипербола < гр. hyperbole /преувеличение/.

Правейки равносметка, можем да кажем, че истинската поезия прави човека по-цялостен, по-щастлив, учи ни да усещаме пулсиращата тъкан на Космоса, да живеем в хармония с нея, ставайки нейна пълноценна и пълноправна част, извисявайки се до нивото на сътворци на Йерархията на Силите на Светлината.

 

Украйна, гр. Бердянск, 1998 година –

гр. Переяслав-Хмелницки, 2008 година

 

Литература

1. Андреева А.А. Жизнь Даниила Андреева, рассказанная его женой / Андреев Д.Л. Русские Боги. – М.: Московский рабочий, 1993. – С. 5-26.

2. Андреева Н.Н., Арапова Н.С., Баш Л.М. и др. Словарь иностранных слов: актуальная лексика, толкования, этимология. – М.: Изд-во „Цитадель”, 1997. – 319 с.

3. Аникст А.А. Хрестоматия по зарубежной литературе ХІХ века. – М.: Учпедгиз, 1955. – 783 с.

4. Безант А. Древняя мудрость. – Минск: Издательство Белорусского фонда Рерихов, 1997. – 304 с.

5. Безант А. Загадки жизни и как теософия отвечает на них. – М.: СП Интеграф Сервис, 1994. – 271 с.

6. Библия.

7. Блаватская Е.П. Теософский словарь. – М.: Сфера, 1994. – 638 с.

8. Ганшина К.А. Французско-русский словарь. – М.: Русский язык, 1982. – 912 с.

9. Гром’як Р.Т., Ковалів Ю.І., Теремко В.І. Літературознавчий словник-довідник. – К.: Академія, 1997. – 752 с.

10. Дворецкий И.Х. Латинско-русский словарь. – М.: Русский язык-Медиа, 2003. – 846 с.

11. Зелинский Ф.Ф. Из жизни идей. – СПб., 1995. – 464 с.

12. Ключников С.Ю. Ожившие пирамиды / Хейч Элизабет. Посвящение. – М.: Сфера, 1997. – С. 3-6.

13. Мёбес Г.О. Курс энциклопедии оккультизма. – К.: София, 1994. – 400 с.

14. Рудникова Н.П. Солнечный Путь. Арканы Таро. – М.: Беловодье, 1995. – 400 с.

15. Стадниченко В., Шудря М. Наш перворозум Григорій Сковорода на портреті і в житті. – К.: Спалах, 2004. – 178 с.

16. Флоренский П.А. Столп и утверждение Истины. – М.: Правда, 1990. – 839 с.

17. Шмаков В.М. Основы пневматологии. – К.: София, 1994. – 703 с.

18. Шюре Э. Великие Посвящённые: Репринтное издание. – М., 1990. – 419 с.

 

Превод от руски – Бойко Златев

 

За първи път на български това есе е публикувано в електронното списание „Палитра”, бр. 2 (39), 2010 година:http://www.palitrabg.net/39ab.htm.